Село Дебово е разположено по поречието на река Осъм, на 35 км североизточно от град Плевен и на 20 км южно от град Никопол. Планът му следва типичната за тази част на Дунавската равнина линеарност, която е в резултат на специфичните геоложки и хидрогеоложки условия и наличието на питейна вода единствено по протежение на речните долини. На изток от Дебово над р. Осъм започва Никополското плато, което от 2008 г. влиза като защитена зона с идентификационен код BG0002074 в НАТУРА 2000 и в чиито граници попада част от землището на селото. При последното преброяване от 2015 г. в него има около 600 жители.

Местните разказват различни истории за произхода и името на селото. Една от тях гласи, че то е кръстено на турски военачалник на име Дебу, който е живял в старото село покай реката, разположено между днешните Янкова мелница и моста за Мършовица (старото име на с. Любеново). Тъй като водите ѝ често излизали от корито си и заливали къщите, по негово предложение селото се преместило по-нагоре, на сегашното си място, а жителите в знак на признателност кръстили новото селище на негово име.

Друга история разказва, че то е основано през 1858 г. В резултат на Кримската война (1853 – 1856 г.) кримски татари от Русия напуснали родните си места и намерили убежище в България. Една част от тях били дошли от село Дебул и затова дали името Дебу на новото селище, което по-късно станало Дебово. В следващ период в него започнали да се заселват и българи и власи от съседните села.

Според трети тук има следи от поселения още от древността. От разказа на един от жителите научаваме, че в труднодостъпна пещера над селото може да бъде видяна жертвена маса, както и жертвен камък, намиращ се до Кота – така се нарича едно от старите корита на реката. Местните споделят и за открита керамика, конски амуниции и катарами около друг от тези водоеми, останал от корекцията на реката, но вече заравнен и запълнен с пръст. Те смятат, че навремето там се намирало още неразкрито от специалистите тракийско златохранилище.

Историите ни отвеждат и до VII век, когато хан Аспарух навлиза в земите отсам Дунав. Преданието гласи, че той спрял с войската си за почивка в местността на сегашната чешма на селото, където и тогава течала вода, и казал „Тебу“. Последното означавало „Това тук“, тъй като наоколо имало всички условия за живот – гора и река, пълни с дивеч, и риба и питейна вода. По-късно „Тебу“ станало „Дебу“ и т.н. 

Около Дебово и в него има и други местности, всяка със своето значение и история за хората от селото. Част от тях са Кокиче поляна, Меча бара, Селището, Илията, Буруна и др.

Днес в Дебово има две големи махали – влашка (ако се влиза откъм Плевен до центъра) и българска (от центъра до изхода за Никопол). Има и по-малка татарска махала преди влашката, а също и обособени местообитания на роми. И ако в миналото влашкият език е бил говорим за голяма част от населението, то днес той се използва само от старите хора в разговор помежду им.

Местната църква е трикорабна кръстокуполна с камбанария над притвора, наименувана на свети Георги Победоносец, когато е и съборът на селото. Строежът на храма започва през 1902 г. и продължава до войните, когато прекъсва. През 1922 г. църквата е окончателно завършена, но започва да функционира две години по-късно. Макар и обект на множество посегателства, в нея все още може да се видят част от старите икони, както и добре запазени стенописи. Над входното пространство има каменна икона на патронния светец, изработена и дарена от скулптора Недко Кръстев, родом от селото, и неговата съпруга и колежка Николина Канарова.

Тяхно дело е и паметникът на Васил Левски на площада в центъра на селото, зад който се намира сградата на читалището. Друг важен паметник е този на загиналите 38 български войници от селото в Балканските войни 1912 – 1913 г. и в Първата световна война 1914 – 1918 г., построен по проект на скулптора Георги Тютюнков през 1942 г. Намира се в парка в центъра на селото и е издигнат с доброволни дарения на местните, като паметта на загиналите се почита на 6 май.

На тази дата от 2008 г. по инициатива на народно читалище  „Съгласие 1927” и под ръководството на Хубавина Карабулева, се организира и ежегодният фолклорен събор „Живи въглени“.

В наши дни освен Гергьовден, когато в храма се раздава курбан за здраве, за местната общност има и друг важен църковен празник, свързан с оброчния камък на Св. Дух [1]. Там, в най-високата точка над селото, е поставена преди повече от десетина години плоча, при която се отслужва литургия за дъжд.

От традиционните празници местните почитат още Тодоровден, когато се организират конни надбягвания или кушии. На Великден има традиция, която бавно отмира, и тя е да се правят двуцветни розово-жълти козунаци, в усуканото тесто, в които се слагат локум, стафиди, орехи. Три-четирикилограмовите самуни се пекат на дърва в специални овални пещи (някои от тях вкопани в земята) и се поръсват с маково семе, сусам и др. Такива правят и в съседното с. Асеново, което е основано от католици, преселници от Банат. Дебовчани все още честват и Деня на свети Илия, 2 август по стар стил, когато раздават помежду си за починалите нарязани диня, пъпеш, грозде, варена царевица, питка със запалена свещ.

В миналото обаче дълго чакан за всички момичета бил Лазаровден, когато те обикаляли из селото за яйца и други дарове от тъмни доби до сутринта на петък срещу събота [2]. Така правели и местните коледари, но на 7 януари, Коледа по стар стил.

Още се помнят и големите помани (помени), които организирали тук навремето, както за живите, така и за починалите. За специалистите е известно, че в културата на власите „отвъдният свят“ е копие на нашия. Той се намира някъде на запад и в него душите се нуждаят от всички земни неща, като неговият център е масата, отрупана с храна и напитки. Затова на помана масата освен с много храна се подрежда и с неща, необходими за отвъдното, които се раздавали на многобройните гости.

За почитането на традицията говори и фактът, че по времето на социализма, когато властта забранявала да се ходи на църква, местните правят тайни кръщенета на деца и внуци по къщите си.

Наред с изброените по-горе празници може би един от най-важните традиционни такива в календара на местното население бил Русаля или както тук е по-познат като Калуш.

 

[1] Денят на Св. Дух се празнува в първия ден след Петдесетница. В този момент започва и Русалската неделя, когато калушарите изпълняват своите обреди.

[2] Лазаровден се пада винаги в събота, но тъй като до 1967 г. в България имало официална 6-дневна работна седмица, девойките обикаляли вечерно време, когато хората не били на работа.