Калушарите, или още русалиите, са обредни лица, изпълняващи едноименния обичай през Русалската седмица [1] в Северна България или през Мръсните дни [2] в Македония. Ритуалът е в полезрението на българските учени повече от век и половина, като пръв за него споменава Георги С. Раковски. Следват го Иван Басанович, Иван Шишманов, Михаил Арнаудов и др., като независимо дали става въпрос за летните русалии – калушари, за които говори Димитър Маринов, или зимните русалии, описани от Кузман Шапкарев, всички изследователи [3] са обединени около схващането, че ритуалът има древни корени, които ни препращат към трако-римо-гръцки култове, като античните розалии (Rosalia), откъдето най-вероятно идва и името Русаля.

(вляво изображение на русалии от с. Негорци, Гевгелийско, 1941 г.)

Калушарската дружина трябвало да е съставена от нечетен брой момци или мъже, най-често седем, които имат свой водач, наречен ватаф. Освен да ръководи, му приписват и хипнотизаторски или шамански умения. Неговата длъжност била наследствена, предавала се от баща на син, но преди всичко голямата власт на ватафа се криела в обстоятелството, че в тези дружини съществувала строга военна дисциплина или както отбелязва К. Шапкарев, русалийските дружини възпроизвеждат „военната уредба и дисциплина на славните наши праотци“. Горното твърдение се потвърждава от още няколко елемента от организацията на калушарите: всяка дружина си имала знаме; при приемане на нов калушар в нея той трябвало да положи клетва; всички били въоръжени с тояги; ако се случило да се срещнат две дружини, те влизали в бой, докато се пролее кръв, така днес откриваме много топоними, като Русалийски гробища, свързани с истории за битки, в които са давани и жертви.

В някои дружини, в западната част на Северна България (Ломско, Белослатинско и др.), имало само ватаф, докато при други, по на изток (Никополско), се явявал още един важен персонаж в ритуала – този на немия или мут, както го наричали тук.

Русалийските игри продължавали цяла седмица, която се наричала още Самодивска седмица, като тя започвала след християнската Петдесетница. Целта на калушарите била да играят за здраве и плодородие или за лекуване на болни от русалска или самодивска болест, въпреки че древните култове, с които учените се опитват да свържат техния произход, са предимно за възпоменание на мъртвите.

В това календарно време според народа излизали русалийките, познати още и като русари, русалки, които причинявали въпросната болест. Персонифицираните женски демони са близки по характер до самодивите и представляват душите на млади удавници или родилки, които прелитат във вид на бели пеперуди отвъд Дунав през тази седмица. Смятало се, че който се разболее в това време, не оздравява. За такъв човек казвали, че русалийките са го „ударили“, „нагазили“, „сбъхтили“, че е „оградисал“ или остава „шойманяла“, т.е. ненормален. Затова населението следвало редица забрани.

Като отговор на горното се явяват калушарите, които, освен че били облечени в бели дрехи, били обкичени и носели със себе всякакви лековити треви и атрибути. Тоягата им била направена от леска, явор или дрян – дървета, смятани за лековити и притежаващи магическа сила да пропъждат злите духове. Знамето било изработвано от бял ленен плат, в чиито ъгли се пришивали самодивски билки, като перуника, комунига, тинтява, пелин, росен и др. Китка от тези билки и няколко глави чесън стояли и на върха на знамето, както и в поясите или по шапките на калушарите. Но преди всичко лекуването ставало чрез обреден танц, в който има музикален съпровод, бързи стъпки, характерни подвиквания и потраквания с шпори, захванати на краката на всеки играещ.

„Отначало се танцува кротко – пише Михаил Арнаудов в своята студия „Русалии и калушари” – после стъпките зачестяват; хващат чергата с болния и го подхвърлят нагоре; ватафът влиза в кръга, трие болния с оцет от паницата, надвесва знамето отгоре му, духа го на четири страни, дава му да сръбне от оцета и се оттегля.“ Следвало прескачане на болния от калушарите с възклицания; игра около гърнето с вода, в което са сложени целебни билки; заклинания, изречени от ватафа.

Когато темпото на музика и танц били най-високи и калушарите все едно не стъпвали на земята, по даден от ватафа знак било счупвано гърнето, което стои до главата на болника, който трябвало да оздравее. Последният ставал и побягвал. В някои селища това бил краят на ритуала, но имало и такива, в които един или двама калушари припадали на неговото място като приемници на болестта и на свой ред трябвало да бъдат свестявани с танц, но в обратна посока и нови заклинания от страна на ватафа.

След като приключели с обредните танци из своето и съседни села, калушарите се прибирали у дома, където се веселели цяла нощ и делели събраните дарове и пари. След като ватафът освобождавал мъжете от клетвата и прибирал или унищожавал ритуалните атрибути, всеки поемал ежедневните си задължения до следващата Русалска неделя.

Калушът се практикува и оттатък Дунава, в съседна Румъния, където обредът е пряко свързан с йелите, наричани още шоймане, зъне и др. – женски демонични същества, подобни на нашите самодиви. Според Мирча Елиаде ритуалът е прекалено сложен, за да бъде търсен произходът му само на едно място, и „категорично има композитен характер“. Последното обаче не пречи на румънските учени дълги години да търсят древния произход на обреда и неговата уникалност, като по този начин го обвързват с националната си идентичност.

Още на първия фолклорен фестивал през 1897 г. току-що прохождащите фолклорни групи в Румъния са изпълнявали най-вече калуш – зрелищния ритуал, пряко свързан с културата на древна Дакия и Рим и разпространен във Влашко, Молдова и Трансилвания – пише Илия Илиев в дисертационния си труд „Русалии и калушари: историческа етнология на един ритуал“. След Втората световна война – продължава той – калушът става един от основните елементи в репертоара на разгърната из цяла Румъния мрежа от домове на културата, които се занимават с автентичен фолклор.

Последното допринася за неговото запазване като традиция и въпреки театралното му представление днес, калушът се превръща във визитна картичка на румънския етнос, като през 2008 г. е вписан в Представителната листа на нематериалното културно наследство на човечеството.

(вляво изображение на румънски калушари, 1910 г.)