Предисторията на този проект започна още през далечната 2004 г. Като студент първи курс по етнология в ръцете ми попадна книгата на Иваничка Георгиева „Българска народна митология“, в която имаше публикувана снимка голям формат на калушарска дружина от Дебово [1]. Селото ми бе познато, защото баба ми [2] е оттам, но не и хората на нея. Въпреки че начинът, по който изглеждаха, беше впечатляващ, някак си нямаше нищо неестествено в дългите ризи и привързаните за краката им шпори със звънци. Бяха като от друга реалност, медиатори, между нас и нещо, което все още не разбираме, като излезли от магично време, което вероятно никога няма да се върне... 

Тази снимка вляво бе началото на едно дълго пътуване, подобно на лабиринт, назад в спомените и архивите на много хора, свързани по един или друг начин със село Дебово и калушарите. Едни от многото въпроси, които изникнаха още в самото начало, бяха кои са хората от фотографията, как се казват, има ли живи измежду тях? Отговорите закъсняха във времето, но все пак успяхме да достигнем до тях. 

През 2012 г. с Атанаска, с която сме тандем на терен и в живота, се отправихме на експедиция с копие от снимката в ръка, за да научим на първо място имената на хората от снимката. Там, от ляво надясно, в момент на играта бяха уловени водача на групата Паско Василев, Кръстьо Василев, Тома Басаджиев, Цветан Василев – Малджир, дядо Радо Гойчев, както го наричали всички, тъй като бил най-възрастният измежду тях, Иван Данев и Христо Данев в образа на немия. Последният не се вижда добре, което се припокрива и с част от ролята му в ритуала, а именно да се крие и бъде намиран, за което ще говорим по-нататък в текста. С изключение на двамата музиканти, които са от други села, всички бяха от Фундулеца, наименование за влашката махала на селото [3]. Казвам бяха, защото през 2012-а, с изключение на Иван Данев, с когото се срещнахме, всички други бяха починали. Болшинството работели като пастири на стада с крави и овце към местното ТКЗС, после АПК, но сред тях имаше и хора, които били заети в строителството и тогавашната милиция. Част от калушарите на снимката бяха свързани и по друг принцип – повечето бяха роднини помежду си. Ватафът Паско и Малджир от Василевите, както казват в Дебово, бяха братя, а Кръстьо бил син на по-големия им брат Георги, който бил ватаф на групата преди Паско. Баща им Марин също бил калушар. Иван и Христо Даневи пък били първи братовчеди.

 

Всичко останало, което научихме тогава, беше заплетено като кълбо прежда, което само Тезей можеше да размотае [4]. Въпреки това ние тръгнахме бавно по нишката, която няколко години по-късно развихме в настоящия проект.

 

По време на експедициите, през 2012-а и 2019-а година, нашият екип [5], който се увеличи, се срещна и разговаря с десетки хора, чиито истории ще бъдат представени тук като хомогенен разказ. Изразяваме надежда, че със свършената дотук работа, споменът за „старите калушари“, както ги наричат местните, ще бъде съхранен за следващите поколения.

 

Преди тези „стари калушари“, за които вече стана дума, така и след тях също е имало хора, практикували калуш [6]. И те заслужават да бъдат споменати, но като начало ще тръгнем именно от горната фотография, която за нас, а може би и за ритуала, се явява крайъгълен камък, регистриран момент, след който калушът никога няма да е същият. Той ще е нашият маркер във времето, тъй като ще има много събития напред и назад, през които ще се движим. 

 

Днес вече знаем, че мъжете от снимката, правена в края на 80-те или началото на 90-те години на 20. век, бяха изпълнявали обичая активно до към 50-те години. След това, по думите на хората от селото, постепенно бяха спрели поради ред причини, някои от които са: появата на ТКЗС-тата, забраната да се посещават църкви и да се практикуват обичаи, миграцията на хората към градовете и др.

 

Но след 80-те години интересът към обичая се завърнал. През 1986 г., по молба на читалището в селото, калушарската дружина се събира отново, за да участва в Събора на народното творчество в Копривщица. Там групата получава златен медал за представянето си.

 

С много труд го възродихме тогава – спомня си Боряна Карабулева, секретар на читалището от 1977 – 2002 г. и понастоящем негов председател. – Дойдоха от Окръжния съвет за култура – Плевен, и искаха да направим преглед на народното творчество и ние се чудихме с какво да участваме. Председателят на читалището прецени, че ще съберем групата, въпреки че те бяха вече възрастни. Тук [в селото] се състоя общински преглед и имаше такъв голям интерес, че в салона [на читалището] нямаше място. После [калушарите] излязоха да играят на площада. Тези снимки в читалището [7] са оттам, имаше много народ, хората искаха да ги видят, бяха зажаднели за това нещо, защото възрастните хора, те ги помнеха, докато… аз съм се оженила тук 64-та година и тогава изобщо не се споменаваше за калушари, за обичаи, такива работи нямаше… След това имаше окръжен преглед и ходихме в Горни Дъбник с тях и след това заминахме за Копривщица. Всичко беше прецизирано, да отидат най-добрите… И там, в Копривщица, нашата група я харесаха повече от черковската [8], защото играеха автентично, докато черковските малко на шега го играеха, хумористично, а нашите го играеха така, както са го играли винаги. Затова и нашите бяха определени да участват в заключителния концерт на централната естрада [9].

 

Съборът от 1986 г. е най-всеобхватно отразеният от страна на Българската национална телевизия, в резултат на което са изработени 32 филма. Един от тях със заглавие „Огънят“ с режисьор Стефан Мушатов, показва и 20 секунди от представянето на калушарската дружина от с. Дебово. Една от задачите, които си бяхме поставили за настоящия проект, бе да издирим всички материали от въпросното участие, включително и филма. След отправена молба до генералния директор на БНТ, той ни бе предоставен. Копие от него бе входирано и в Народно читалище „Съгласие 1927“ с. Дебово, където филмът може да бъде видян. За публикуване и използване на кадри от него обаче трябва да се иска разрешение и откупуване на авторски права, което не беше заложено в проекта. От онова време открихме и друг безценен за нас документ, а имено дигитализиран запис от магнетофонна лента от участието на групата в този събор. Благодарим на Института за изследване на изкуствата – БАН, в чийто фолклорен архив го открихме, че ни го предостави за целите на проекта. Копие от този запис също е входирано в читалището на селото, като той може да бъде чут и в секция „Мултимедия“ на настоящия сайт.

 

Това участие предизвиква засилен интерес към обичая и в родните изследователи. На място в селото пристига експедиция от Софийския университет, по чиято молба групата е събрана отново. Тя изпълнява ритуала калуш в две къщи, за да може той да бъде заснет с фото и видео техника. Част от лицата зад това идване са били наши преподаватели (вече пенсионирани), затова и се свързахме с тях за съдействие. След доста срещи и разговори, за съжаление, се оказа, че този материал, който е бил върху VHS касета, е загубен и не може да бъде открит. От цялата експедиция е съхранена единствено снимката, направена от Христо Юскеселиев и публикувана в „Българска народна митология“.

 

Тъй като описаните дотук случаи се развиват извън народния календар, нека отбележим къде във времето и пространството е ситуиран обичаят според спомените на местните. Малко хора го свързваха с християнската Петдесетница, където, вече видяхме, се намира той [10]. Едни споделяха, че калушарите играели по жътва или след нея, други твърдяха излизаха по Драгайка [11], но всички бяха единодушни, че е летен празник, за разлика от Тодоровите дни. Вмъкнахме последното изказване на един от нашите респонденти, защото е интересен паралел, за който ще стане дума по-нататък, когато говорим за названието калуш.

 

През тази седмица, Русалийската седмица, се работи на нивата, на полето, копаят, жънат, каквото правят, но работят само до обяд, след това се прибират и празнуват. Калушарската група се събира малко преди това време, за да се уточни за носии, знаме, места, където ще ходи, а в навечерието на Русаля полагат клетва в дома на ватафа, за времето, през което ще играят. Каква е клетвата, не знам, защото не са ми я казали – продължава своя разказ Боряна Карабулева – но дядо Паско я е знаел. От разказа ѝ разбираме, че тя е имала шанса да научи много за обредите на калушарите от самите тях. Клетвата обаче е била много силна и никой нямал право да я споделя.

 

Все пак тя е документирана от етнографа Димитър Маринов, предадена му от ватафа Марин Станов Вражаторина от с. Калугер махала (сега с. Златия, Ломско) и публикувана в том 1 на изданието му „Жива старина“ от 1891 г., а по-късно препечатана и в книгата на Веселин Патрашков от 2015 г., „Русалийски обред – Калуш“. Ето я и нея:

 

„У къщата ми огнище да не гори, комин да не пуши; змии и гущери гнезда да вият в нея; кукумевки и буляци (бухали) да живеят и мътят; жена да ми не трае, люлка да не видя; дете да ми не заплаче; в гумното овца да не блее, вол и крава да не мукат, кон и кобила да не цвилят; куче да не лае, петел да не пее; тръне и бурене да расте, пусто и пометено да бъде. Аз самичък с очи да не видя, с уши да не чуя, с език да не говоря, с крака да не ходя, с ръце да не ловя; от нищо наситка да нямам; дето стипна, да съхне, що похвана, да гори – пред мене чуми, зад мене холера; земя кости да ми не приеме“.

 

„Тая клетва освен дядо Марин ми показаха и допълниха и дядо Георги от с. Брусен, дядо Никола бабин Предин, с Орсоя – продължава Маринов. – Тоя, последният, дядо Никола, прибави в нея и тия думи: „Из кости змии и гущери да лазят, в перчина ми гнездо да вият, да се влача по дупе и да ям под себе си“. Като цяло се вижда, че тя е „сбор от всички клетви, с които народът кълне лошите и върлите злодеи“, завършва етнографът.

 

По думи на Димитрина Радулова, фолклорист и драматург на Северняшкия ансамбъл – Плевен, работила с групата през 80-те години във връзка с участието им за събора в Копривщица, клетвата ѝ е била разкрита от дядо Паско като ватаф на групата със забраната да я споделя с когото и да е било, но като съдържание била сходна на записаната от Маринов в края на 19. век.

 

Както стана вече дума, главното обредно лице в дружината бил ватафът, наричан някъде и „вата“, а в Дебово „ватау“.

 

„Той ставал доста преди другите в призори и правел знамето – пише Илия Илиев в своята дисертация „Русалии и калушари: историческа етнология на един ритуал“, изследвал обичая в Дебово в края на 90-те години [12]. – Прътът за него, приготвен няколко дни по-рано, бил от акация или топола, за да се дяла лесно и с дължина около метър и половина. Платът, дълго и тясно платно, вземал от къщата си. Нямало значение кой го е тъкал. Чесънът бил от неговата градина, а пелинът го е набирал току-що, за да не увехне. Край поляната, на която се събирали калушарите, растял пелин. Докато подготвял знамето, ватафът казвал над него различни тайни думи. Сетне заклевал всички един по един пред него. От този момент те не бивало да пият вино и да спят с жена. Иначе нямало забрана да говорят с други хора. Когато дружината се разпускала, в неделя или във вторник привечер – завършва Илиев – ватафът развързвал калушарите от клетвата, а сетне развързвал знамето на същото място на края на селото.“

 

Дядо Паско, ватафинът, беше с манталитет на шаман, истински вярващ – разказва Радулова, с която се срещаме в селото. Беше дошла специално за да се видим именно тук, където беше правила своите проучвания преди десетилетия. Разговаряме с нея, след като бяхме изгледали кадрите от Копривщица. – Той е главният шаман и спазваше абсолютно стриктно [всички предписания], така както е в руската научна литература за шаманите, така както е в тайните мъжки съюзи. Не само той, и останалите спазваха [дадените им предписания]. Те не искаха да играят в друг ден извън Русалската седмица… не искаха и на Копривщица да дойдат, защото бяха истински вярващи… Имаше и точно определен ден, в който започваха [репетиция]. Може би две-три седмици преди Русалската седмица се събират на една поляна, сега не знам дали ще я открия, тогава са ме водили. Събират се, без да ги гледат другите, да правят репетиции… [Там] трябва да си забият знамето. Те си имат тяхно си знаме, няма да кажа как се казва, защото има някои неща, които не мога да произнеса. Дала съм дума, че не трябва да ги кажа извън деня, събота, когато започва Русалската седмица. И този, на когото кажа, трябва по същия начин както на мене ми е казано, да не се записва нищо на ръка, на хартия – емоционално продължава фолклористката, тъй като е от род на калушари от с. Долни Вадин. – След като са направили репетиции, поне двайсет дена преди празника, се събират рано сутринта преди изгрев-слънце при ватафина. Имаше във двора едно дърво. По времето, когато аз вече комуникирах с тях, не всичко се изпълняваше, така както някога се е изпълнявало, не се събираха вече да правят репетиции… но той [дядо Паско] продължаваше да коли овен в двора на това дърво. Той самият му дере кожата по определен начин, прави определени неща с нея, точно като курбан, но това е жертва, кръвна жертва в чест на божествата, с които са свързани ритуалите, които те извършват. От това агне се готви ядене, което трябва да ядат на обяд всички – завършва Радулова.

 

Името на знамето така и не научихме, само знаем, че тук по влашки му казваха „стягул“ и е сред най-важните атрибути на калушарите. Това потвърждава и Виолин Великов, по прякор Уклея, също потомък на калушари и участник в последната група от преди десетина години: Бях момчурлак, някъде около 7 – 10-ина годишен и не знаехме така законите на калушарите. Бяхме у татарската махала. Там наши купиха къщи, след като [предните собственици] заминаха по Турцията. Доста народ купи къщи там. [Калушарите] ходиха и там, по нашите хора. И по време, когато ставаше играта, ритуала, имаше и муту, де му викаме ние, немия със сабята, това му беше работата, да прави сеир, дядо Илия Караджа бог да го прости, и той като ма подгони и аз минах под стягу те му викаха, под знамето. И имаше един дядо Драго Начев и вика: Стоп! Спрете! Хвана ме за ръката и вика: почвай да свириш, на цигуларите, свирете да върнем момчето от калуша, че иначе ще стане лошо. И почнаха друга мелодия да свирят. И ма разкарваха натъй, па натъй. Обикаляха туй, онуй, па такова, да не се разболявам, да живея дълго. Такива работи беше. Не съм виждал друг случай такъв. Иначе калушарите минаваха [под знамето], всичко им е позволено на тях – разказва бай Виолин.

 

„Там, където стопанинът бил най-щедър – описва подробно Илия Илиев в своята дисертация – ватафът забивал знамето в някой ъгъл и се включвал в играта. За разлика от Ломско всеки от играчите можел да носи знамето, а не само ватафът. Това до голяма степен зависело от него – ако е по-усърден, си го носел най-вече той, но можел да се разпореди и някой друг да го вземе. Само мутът не бивало да го носи. По време на играта никой не бивало да минава между играчите, знамето и свирача. Когато това се случело, набивали виновника, ако е дете, и цялата процедура започвала отначало. По същия начин пазели и знамето – ако някой се допирал до него, го биели. Няма данни той да се е разболявал.“

 

Последните абзаци ни подсказват, че освен ватафа, тук има още един важен персонаж – муту, както го наричат в Дебово.

 

Бях десетинагодишен хлапак – започва своя разказ Тинчо Кърчев, също участник в последната калушарска група – от предния състав на калушарите помня само дядо Илия Караджа, той беше мутула. [Калушарите] ходеха по цялото село, дойдоха и при нас. А аз като у дома си, си позволих да се кача на круша ли беше, на ябълка ли беше. А той беше един дребен старец със сабята, нали бяхме с къси гащи, юни месец беше и ей като ме аргаса... – усмихва се на спомените си възрастният мъж. Но такава е ролята на муту, ням по влашки, той не говори и бий по задника, следи за реда, дали калушарите са в права линия, ако някой не е, цапардосва го – завършва той.

 

Последното потвърждава и Илиев: „Когато играели, ватафът давал нареждания на играчите – кога какъв танц да подхванат. Немият пък следял дали се стараят, и налагал със сабята мързеливите. Той следял и за реда сред децата, които следвали групата русалии. Тя давала два типа представления – за лекуване на болен и по дворовете, за здраве и плодородие. Когато играели по дворовете, ги следвала доста голяма тълпа. Немият внимавал зяпачите да не изпотъпчат градината на домакина и децата да не изкрадат плодовете по дърветата… Сам си правел червената сабя, от каквото дърво сметне за добре. Само той бил принуден по време на ритуала да пази мълчание – затова се наричал и ням“.

 

„Немият имал и друг атрибут – продължава Илиев – заешка кожа, пълна със сено или парцали, наречена „чок“. Понякога я размахвал в ръка, а понякога я завързвал отпред на копчалъка си… Така забавлявал зрителите – особено жените, когато правел смешки със завързания отпред „чок“… Игрите – допълва Илиев – били разнообразявани от пантомими. Например някой от играчите се криел. Немият го търсел и като го намерел, го налагал със сабята за радост на зрителите. Имало и по-тежко наказание – ватафът нареждал на двама играчи да го вдигнат на тоягите си и го налагал по петите. Имало и друг вариант – някой от калушарите или немият се правел на умрял. Възкресяването ставало по същия начин – с бой по петите. Ватафът давал знак кога някой да се прави на умрял, като смигвал на когото трябва. В Дебово ватафът имаше теория по въпроса – че от играта кръвта слизала в петите и затова на най-уморените трябвало да се възстанови кръвообращението. Затова в Дебово само играчите вземали участие в тази пантомима. В Черковица това се случвало по-често с немия.“

 

Записаното от Илия Илиев се потвърждава и от разказа на Виолин Великов – Уклея: Играем, що играем там… и като изиграем цялата игра, и немия взима един от нас, ходи та го крие някъде. След това, [калушарите] ходят всичките да го търсят. Къде? Тука, тука, аха, хайде намерят го и го докарат. [След това го питат] къде си ходил бе? [А той отговаря] при жена ти! [Първият пак пита] а, така ли?!? Къде го намери бе? Абе вика при жена ти, [отговаря] този дето го е намерил. И го вдигат на кръстосани ръце и ватауа събира сопите там от всичките и почва да бие по краката. По петите. Сложи една тояга отгоре и една отдолу и ватауа, раз, раз! [Пита го пак] ще ходиш ли ти друг път, демек при жена му. Абе, истории – заключава бай Виолин.

 

Към горното, Драган Данев, играещ муту в последната дружина и като син на стария муту Христо Данев допълва по повод заешката кожа, за която пише Илиев: Прясно одран заек... това е задължително! Баща му винаги е колел животно преди участията на калушарите, ако нямало вкъщи, намирали из селото. А също и че: Удари ли те мута, ще бъдеш здрав през годината!

 

Има и други спомени за този колоритен персонаж. За много хора, като баба ми, ролята била толкова добре изпълнена, че те наистина си мислили, че е ням. Когато се оженила и се преместила в къщата на дядо ми във Фундулеца, дядо Илия Караджа, който бил техен комшия, я посрещнал с думите: Я нашето момиче, дойде в нашата махала, а тя изненадана казала: Ма тоя човек защо говори, аз си мислех, че е ням.

 

Освен че имало комични моменти, ритуалът се изпълнявал с две главни цели: за здраве и плодородие и за лекуване на болни.

 

След като са приключили всички дейности във ватафа – продължава своя разказ Боряна Карабулева, с която разговаряме в серия от интервюта – дружината тръгва от разклона за Новачене из селото. Когато портата е отворена, това е знак, че могат да влязат да играят там. Посрещат ги домакините, които оставят в двора вълна, хляб, менче с вино, обезателно чесън и китка пелин. Ако има болен, те влизат тихо и играят мълчаливо около болния, който е легнал на една черга на двора. До главата му има пръстено гърне и те играят около него една специфична игра, накрая го прескачат и чупят гърнето и той трябва веднага да стане. Това е, за да излезе болестта от него… Аз от тях съм чувала, че свирнята върви след играта. Те задават ритъма… Не са играли само в едно село, ходили са и в други, където не е имали такива групи. Чувала съм, че нашите калушари са ходили чак в Славяново [13] да играят. Когато играят за здраве, се провикват постоянно „Олъйша, олъйша“, докато при болен играят мълчаливо. Нищо друго не казват. Това е обичай за изгонване на злите сили през лятото, докато Тодоровите са за изгонване на злите сили през зимата и пролетта, нали е зимно-пролетен празник – завършва тя.

 

„Накрая немият събирал в един чувал подаръците от всяка къща. Подаръците били в натура – вълна, сол, по-рядко жито… В зависимост от щедростта на стопанина, играта продължавала различно време във всяка къща, от пет минути до един час – пише Илия Илиев в своята работа. – Според местните хора танците са донякъде различни по различните села. В Черковица и Дебово например се стремели да скачат колкото се може по-нависоко, докато в Сомовит и Любеново, където в старо време също имало калушарски дружини, играели по „на дупе“ – с повече прикляквания. В Белене пък дори играели полулегнали на гръб, подпрени с ръце за земята.“

 

„Лечението ставало призори или привечер, на същата поляна, на която спели русалиите [в Дебово]. Болният бивал докаран на черга. Отгоре го завивали с друга черга, за да не вижда какво става. До него поставяли нова паница, пълна с вода или саламура, оцет, пелин и чесън. Сетне по знак на ватафа цигулката засвирвала съвсем тихичко. Впрочем, по-старият ватаф в Дебово не давал и на цигулката да свири. Когато играели по дворовете, калушарите тропали с всичка сила, звънтели с хлопките и се провиквали. Играта около болния ставала в пълно мълчание. Гледали да стъпват колкото се може по-лекичко, така че той дори да не ги чува под завивката, само звънчетата феерично позвънявали от време на време – около него и над него, защото русалиите го прескачали по време на играта. Ватафът давал разпорежданията си само със знаци, а немият стоял настрани. Знамето също било забито малко встрани. Според един калушар от с. Дебово бил позволен само един възглас – „жалъша“, но тихичко. Пак по този възглас се познавало, че някой е болен от русалска болест. Ударените от русалии викали „жалъша“; според някои местни старци дори животните, ударени от русалии, надавали викове, в които можело да се различи „жалъша“ – допълва Илиев.

 

Когато има болен човек и никой не може да помогне, последна спирка е това – разказва Богомил Уруков, клисар на църквата в селото. – Идват, събират се калушарите и почват да играят. Играта, хорото и всички останали неща… и обикаляйки, и играейки, изпадаш в транс и твоите вибрации с космическите вибрации се сливат, оттам се получава информацията, лечението, силата Божия, за да излекуват болния предсмъртник, и човекът оздравява – завършва той.

 

Към днешна дата е трудно да се възстанови каква е била играта и как точно е протичало всичко, но е всеобщо мнението, което изразява и Драган Данев – не играят вече тия стъпки като едно време… сега е по съкратената процедура … то се играеше с часове калуша.

 

Като обредни лица, калушарите имат и специфично облекло и атрибути по него.

 

Имат цървули, долу на глезените шпори – разяснява пак Боряна Карабулева, – като играят, тези шпори дрънчат. Надолу са с бял панталон и бяла дълга мъжка риза, под коленете, не е бродирана, докато женската е с много богата бродерия. Имат пояс, някои пояси са чисто червени, други са разноцветни, зависи как са изтъкани. На главата нашите калушари имаха едни червени шапчици и на тях се слагаше китка пелин и чесън. Чесънът и пелинът се слагат и в пояса. Имаха и по две кърпи, квадратни, сгънати на триъгълник и сложени през едното рамо и другото рамо. И завързани долу на кръста. Кърпите са бели, с лотурки покрая.

 

Тук добавяме и по-пълното описание, дадено от Илиев: „Играчите са били облечени в дълги бели ризи до глезени. Според местните хора това е старовремска носия, характерна в миналото и за мъжете, и за жените. На пазвите имали червени шевици. Носели дълги бели гащи. На гърдите си имали препасани на кръст женски забрадки. На краката им имало завързани звънчета. По джобовете си понякога слагали дребни женски предмети – кърпи, огледалца. Сетне момите, на които са тези украшения, щели да събират погледите на младежите по същия начин, по който всички зяпали калушарите. Имали тояги, дълги по около метър, които сами дялали и които пазели през останалото време по къщите си. Калушарите се събирали по двойки. Това било необходимо за танците – когато играели „на място“, мъжете от всяка двойка играели един срещу друг, хванати за ръце. Когато един от калушарите вече не го бивало за игра, на негово място вземали друг, и този калушар, който останел без партньор, го обучавал. Обикновено калушарите имали на главите си червени шапки – фесове, с китки пелин и чесън“.

 

Слагат си чесън задължително всички – допълва още Радулова, – да виси надолу, имат чесън тук, в пояса… Задължително отзад имат шпори, звънци, едни такива кръгли, каквито слагат и на конете. Същите тези украси, които слагат тука на цървулите си, имат и така наречените „луди булки“ в Гиген. Това са трима мъже, играят на Ивановден – двама мъже, облечени като булки, с женски дрехи, с каицата нашата тука, северняшката, и единия като старец. Тия тримата с музиканти обикалят по същия начин като калушарите за здраве и плодородие и играят на тези, които са болни.

 

Понеже вече казахме, цитирайки Кузман Шапкарев, че тези дружини, възпроизвеждали „военната уредба“ [14], и имали, както виждаме по-горе от нашия разказ водач, клетва и знаме, то трябвало и да бъдат въоръжени. Всеки беше с различно оръжие – спомнят си Тинчо Кърчев и Драган Данев, с които се впускаме в емоционален разказ, след като им показваме копия от снимки, публикувани и тук – кой с топуз, но не просто сопа, а увит в папури, кой с пика, и такова имаше, допълват двата мъже, но най-вече всички помнят сабята на мутула, защото с нея се биеше по гъза за здраве, а и не само, както се видя и от разказите на нашите респонденти.

 

Тези оръжия служели както за защита, така и за влизане в схватки с калушари от други села, като често имало и убити, а местата, на които това се случвало, се назовават като русалийски гробища [15]. В топонимията на Дебово и от разказите на местните такива срещи липсват.

 

Ако се върнем отново на снимката от началото на нашия разказ, ще видим, че там групата е подредена по същия начин, както и на снимката, която си правят калушарите за участието си в Копривщица (виж най-долу). Освен тях към групата има и още двама важни участници – музикантите – цигуларят дядо Панайот от с. Милковица и китаристът, който е от с. Долни Вит. Но преди тях, в по-старо време, калушарите са играли под съпровода на двама цигулари, родом от Дебово, това са дядо Иванчо цигуларя и дядо Кулчо цигуларя. Появата на китарата е на по-късен етап споделят хора от Дебово.

 

Освен „старите калушари“, познати от участието си в Копривщица, местните имат спомени и за други, поне едно поколение по-големи от тях. Част от имената на тези най-стари калушари научаваме от Виолин Великов – Уклея. Това са: дядо Драго Начев, моя дядо – дядо Флори, дядо Киво, дядо Велико също“, а също и дядо Илия Караджа, който възрастните хора помнят като муту.

По това време, на младини, трябва да е играл и Петър Станев – Бакана, разказва Хубавина Карабулева, внучка на лицето и служител в читалището. Неговата риза в момента се намира там, като част от оскъдния реквизит, запазен оттогава. Освен нея в малката експозиция се съхраняват още колан, шапка и няколко шпори със звънци.

 

Следващата калушарска дружина е съставена вече от бай Паско Василев, дядо Кръстьо – бабалък ми, моя баща [Георги], дядо Радо Гойчев, бай Иван Данев – продължава своя разказ нашия респондент бай Виолин, докато си говорим на двора му по сянката на дърветата, – а най-старият ватау е бил дядо Георги, на дядо Паско брат, най-големия брат, баща беше на бабалък ми, беше играджия голем.

 

В този си състав, но с леки промени, група се явява през 1986-а година на Събора на народното творчество в Копривщица, като след нея ритуалът е вече десакрализиран и се прави предимно за забавление. Така, за да запазят спомена, години по-късно се събира нова калушарска група, в която влизат вече и хора от Черковица, тъй като много от нещата в обредите и танците са забравени. Ватаф е Павел Флоров от Черковица, откъдето са и Красимир Костов и Цветан Динков. От дебовчани пък в различни периоди се включват: Тинчо Кърчев, Виолин Великов – Уклея, Киро Сагинов, Киро Салепов – Каиша и Драган Данев. Може да има и други, но за съжаление, не сме ги регистрирали при интервютата си.

 

От всичко казано дотук, остана да обърнем и малко внимание на единствената дума, която изричат калушарите, докато играят. Това е един възглас, който някои наши респонденти определиха като „олъйша“ или „золъйша“, а Илия Илиев е записал като „жалъша“. Всъщност, ако трябва да е изписано правилно, то звучи като „зъйлаша“ и означава „кажи му така“. „Зъй“ е „казвам“, „л“ е членувана форма „на него“, а „аша“ е „така“, разяснява ни Димитрина Радулова, която е и преводач от и на румънски език. Към този възглас, обаче има и име, добавя тя, име на божество, което отново не разбрахме, но в чиято чест и под негово покровителство се изпълнява ритуала.

 

По същия начин си го превежда и Богомил Уруков – „зъй (л) аша“ – „така (му) кажи“ и странно или не, без да се познава с фолклористката, ни разказа следната история: На дядо ми сестра му, и едната, и другата, те са от Милковица, и двете бяха лечителки. Баба ти Стойка викаше така, болна вече, ослепяла: – Марине дай брашното тука, дай брадвето тука и хвърли на вестника малко брашно и брадвата. И тя си казва нейните приказки, за да повика оная енергия, да ѝ помогне. Това е. Значи дядо Господ дава всичко, стига да знаеш как да го измолиш. Как да си го поискаш. Докато не си го поискаш, как да ти го даде. И ако трябва да сме още по-точни в разтълкуването след разказа на Богомил, обръщението трябва да е насочено към Бога, на него да кажеш, „кажи Му така“.

 

Това „зъйлаша“ ни преследва дълго, след като го бяхме чули в записите на калушарите. Затова решихме да направим паралел с калуша в Румъния и видим, дали и при него има подобни възгласи. От направеното проучване се оказа, че там калушарите „говорят“ много повече, докато изпълняват ритуала, който в наши дни е повече танц. Ето няколко фрази от различни източници:

 

– Halai - șa, hap, hap! Dii, mai, dii! Hei la șa!

– Hălăi-şa! Hălăi-şa! Zâce-aşa! Zâce-aşa!

– Hălai-şa! Hălai-şa! Hălai-şa-şa-şa-şa-şa! Hei la şa! Hei la şa! Uite-o aicea! Hai pe ea, pe ea! Iar aşa, iar aşa! I-auzi, ia-o, ia-o!

 

След като ги преведохме, всичките се отнасяха до едно и също нещо, калушарите, следват заповедите на ватафа и се провикват все едно са на война: „Хайде, на седлото!“ (букв.) или с други думи казано „Хайде, по конете!“. Пресъздават, все едно преследват враговете си, женските демони, подобни на нашите русалийки, русалки и т.н., причиняващи самодивската болест, като тук те се наричат йели, зъне и др. [16]. Също предупреждават и другарите си да се пазят от опасността, която идва към тях: „Ето ги! Тук са!“.

 

В заключение ще спрем за малко и на названието „калушари“, което използвахме в този текст. В разговорите ни в Дебово, названията „русалии“ и „калушари“ се употребяваха често като синоними, като обяснението бе, че първото е на български, а второто на влашки или румънски. Същото е регистрирал и Илия Илиев през 90-те години. И за двете има теории откъде идват, ние ще се спрем по-подробно на второто [17], тъй като тълкуването му ще даде по-плътен образ на ритуала и участниците в него.

 

Не е случайно, че няколко от респондентите, с които разговаряхме, направиха повече от веднъж връзка между конете и Тодоровден, от една страна, и калушарите и калуша, от друга. Това е така, защото в народния календар Тодоровата седмица [18] и Русалската седмица се осмислят като посестрими. Двата цикъла имат общи характеристики – дните в тях са опасни, от нарушения космически ред, и навред властва хаосът и силите, свързани с подземното царство.

 

И все пак това не е всичко. Вярно е, че Тодоровден е на особена почит в селото, а и областта като цяло, но тук по-скоро отново откриваме нишка, докато разлистваме дисертационния труд на Илиев, където той пише за произхода на думата „калуш“: „Ако се приеме етимологията, че румънското име на ритуала калуш (calus) идва от румънското „калуш“ – малко конче (cal + умалителното us), то названието на калушарите би трябвало да означава „кончета“ и техните танци, както посочват Мирча Елиаде и Гейл Клигман, би трябвало да се интерпретират като имитация на подскоците на малки кончета“.

 

Пак там следват множество взаимовръзки между конете и шаманството, които започват със следната теза: „В монографията си „Българското шаманство“ Анчо Калоянов посвещава няколко страници на русалиите-калушари. Един от основните негови аргументи за „принадлежността на обредното лечение на калушарите към шаманството“ е тяхната връзка с конете. Авторът забелязва тази връзка в названието на калушарите (сравни цитираната по-горе етимология) и в тяхната „тояга жезъл, която се мисли за конче с оглед на пътуването им по време на пренасянето в отвъдния свят“, като завършва, че: „метафората на коня не е аргумент за евентуална връзка на калушарите с шаманизма, дори да предположим, че тя е свързана с идеята за пътуване в отвъдното“ – завършва Илиев.

 

Към горното само ще добавим и описанието за ритуала, което е поместено в официалната страница на Регионалния център за опазване на нематериалното културно наследство в Югоизточна Европа под егидата на ЮНЕСКО, в чиято Представителната листа той е вписан от 2008 г.: „Ритуалният танц Калуш се практикува в района на Олт в Южна Румъния, но се среща и сред северните власи в България и Сърбия. Ритуалът най-вероятно датира от предхристиянските времена и е свързан с пречистването и ритуалите за плодородие, свързани със символа на коня – въплъщение на слънцето. Името на ритуала идва от калуш – дървената част от юздата“.

 

Всичко изписано по-горе само затвърждава бележката на Шапкарев, за която не веднъж стана дума, а именно, че русалийските дружини възпроизвеждат „военната уредба и дисциплина на славните наши праотци“. Те имат свой водач, знаме и въоръжение. Положили са клетва, отивайки да се сражават с демоните, а понякога и помежду си. Названието им идва от думата за "кон", като често и приличат на него, заради високите подскоци в играта. От друга страна, те са и самите ездачи, които звънтят постоянно с шпори, че дори отвъд Дунава, се провикват съвсем открито „Хайде, по конете!“.

 

Зъйлаша! Хайлаша!